Един стар текст, заради есента навън:

 

 

ЕСЕН

 

           

Спомням си  много есенни дни, в  различни страни. В Нигерия  има  време подобно  на есен, което е  по-хладният от двата сезона.  Тогава се извива  вятър, местните жители се обличат с шуби, слагат ушанки. Започват пясъчни бури,  всичко побелява от ситен пясък. Когато  живеех там,  копнеех за истинска есен, с жълти листа, оловно небе  и кална земя. В Америка есента е по-разнообразна  от българската, защото има повече дървесни видове и цветове.

 

В нашата  част от  света есента е кратка и прекрасна. Човек  не е подготвен за нея, след слънчевото и вълнуващо лято.  Моята есен е тъжна.  Това е най-важното за есента.  Тя  е тъгата  на хората, които  знаят, че е края на зеленото великолепие на Божия свят. Не случайно  заникът на човешкия живот се нарича есен.

 

Есента, за която искам да разкажа е  зелено-кафява, в началото и сетне неусетно се превръща в кафява и влажна. Започват протяжните, скучни дъждове, които изпълват с чернота  късите дни и дългите вечери. Безутешната есен  е приятелка на самотата.  Като състояние на човешката душа,  самотата  е най-силна именно през есента.   Единствено вечно зелените борове и мури  и колебливите,  омърлушени есенни цветя   се противопоставят на  златно-кафявото настъпление на каещите се листа.

 

Властната  гостенка е  завладяла  безбройните пътеки из любимата ми Плана и превитите от влага и скръб гори по навъсените хълмове, които тихо  и примирено  очакват настъпващата зима.

 

Но есента е и острият, странно-уханен  въздух привечер, ранният, замайващ  залез зад тъмната планина, сладкият  мирис на печената тиква, орехите и крушите, които капят неуморно в жълтата трева, бедните, пияни от студ мушици, медът на мокрите кошери, кестените, които мислех, че са ценни камъчета и обичах да събирам  в детството си, завесата от дюли, малки слънца  в моя двор.

 

И червеното  вино!

 

Есента е и в успокоените, слънчеви дни, когато прозрачните  склонове се сливат един в друг и планината е обвита с бляскав, нежен воал, под който хилядоцветните гори искрят като скъпоценни камъни.

 

В една есен, преди много години, през гъста джунгла от бодливи храсти се изкачих  до големия  дъб, могъщ  и неизменен знак на близкия  хоризонт. Там, в подножието на стареца  видях тайнствен, каменен кръст, нечие погребение преди стотици лета.

 

 

Осъзнах с детското си съзнание, че  точно това е споменът за отдавна изтлелия, отдавна забравен човек. И аз бях този, разбудил спомена,  за което трябваше да изминат векове. В онзи  есенен следобед, под  мрачния  вятър, едно дете се срещна със  смъртта и един от символите и.

 

Обичам октомврийската есен, защото тогава съм роден. Един нереален ден, на рождението ми, когато съм на върха на света  и сякаш всички са съгласни с това.

 

Ден, който е претъпкан с щастие, усмивки и вълнение. Винаги някак неуверено   минавам през него и недоверчиво очаквам края му, защото знам, че

щастието е винаги кратко. И  то неизбежно свършва  в следващата сива утрин на всекидневието, когато се будя с тежка глава.

 

Да, спомням си и за една древна, отдавнашна  есен.

 

Тогава те видях за първи път.

 

 

 

 

 

 

 

Прекрасно есе, благодаря ви Огнян.

- Обичам есента. Така започваше едно есе на френски класик от 19в. Беше хубаво, защото и той пишеше за багрите на есента, но в Прованс, където е не по малко красиво. Но това есе ми хареса много повече. Много! Има заряд и чувство! И човечност, и красота, и философия. Повече отколкото в онази класика!
Сигурно е от най-хубавите неща, които авторът е писал! (За мен е най-хубавото.)
И аз благодаря! стб.

Есенна носталгия,
Зимен сън,
Пролетна умора,
Летни жеги...
"Родени уморени, живеем за да си почиваме..."
Умелото боравени с думите може и да е красиво
Поезия...

благодаря! Бъдете здрави.

Красиво и тъжно есе, като есента. Трудно може да се намери в мрежата толкова изящен и красив текст. Поздрави на Огнян Дъскарев.

благодаря ви сърдечно. Бъдете здрав!